Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2012 10:11 - Завръщане у дома - продължение
Автор: nekov Категория: Изкуство   
Прочетен: 706 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 24.11.2012 10:18


10 004 година – Земя.

            Никой никога не можа да разбере какво точно стана  в този фатален априлски ден. Дали земетресение бе разрушило веригата от подземни електроцентрали и енергийни складове, или неведомите сили, оковани в земните недра се бяха разбунтували, или причината бе в нещо неизвестно, но непоправимото се случи. Хората, намиращи се в малките научноизследователски градчета на Луната видяха как родната планета бе обгърната в корона от пламъци, които угаснаха след няколко часа, донесли края на една хилядолетна цивилизация. Тези, които решиха да се върнат, откриха само пустош и почернели руини, покриващи един вече непригоден за обитаване свят. За обезверените останки от Човечеството, разпилени из Близкия космос, остана само един изход. Те се събраха на последния свръхкораб и се отправиха към една подходяща за колонизиране планета в съзвездието Касиопея. Останаха все пак шепа хора – безумни фанатици, които решиха да чакат края си в близост до мъртвата вече родина.

            Слънчевата система, люлката на Човечеството, бе изоставена завинаги.

 

                Галактически сектор 94, разстояние до Слънцето 5 742 светлинни години.     17 299 година земно време.

            Бедата връхлетя Изследователя, докато той се отдалечаваше от системата на бял гигант, съпровождан в своя път от останките на свой мъртъв страховит спътник – лудо въртяща се черна дупка, изсмукваща материя от неговата корона. Бе открил цели две годни за заселване планети и прехвърляше данните в компютърната памет, когато кора- бът бе връхлетян от метеоритна буря.

            Казимов не загуби самообладание и вдигна гравитационните щитове, вкопчи се в щурвала и, сипейки ругатни, поведе кораба встрани, за да излезе по-бързо от потока летящи скали. Метеоритите го подхвърляха лудо, без да могат да му причинят вреда... до момента, когато невидимата броня поддаде. Вероятно някой от управляващите щита чипове бе излязъл от строя – това Казимов не можа да разбере. Видя само отчаяно мигащата на пулта червена светлина и преди да успее да стори каквото и да било, вече бе късно. Последното, което видя бе чудовищен блясък, придружен от грохотът на разкъсвана стомана.

            После – мрак. Мрак, студ и небитие.

 

                Галактичен сектор 22, разстояние до Слънцето 2 613.48 светлинни години, система Еридан, колония №48, 18 094 година земно време.

            Всред мъгливия хоризонт гореше ослепителен пожар – Синьото слънце клонеше към заник. Изгряваше Червената звезда. А Зеленото светило бе в опозиция и мъждукаше едва-едва в дъното на зенита. Океанът бе ням в Мига на срещата. Трите слънца показваха цялото си великолепие на малкия, прашен градец. В средата на неугледния площад – там, където някога бе кацнал кораба-колония, бе издигнат обелиск от зелен камък, а на него бе изсечен Химнът на Завръщането – един мил, носталгичен каприз, нагарчащ като болката от заздравяваща рана. Защото тези хора нямаше да се завърнат. Планетата на Тройното слънце бе техен дом, дом на бащите и децата им. Освен това нямаше и къде да се завърнат, макар и да не го знаеха.

    Възрастните бяха в полето – реколтата зрееше. А децата се бяха събрали при обелиска край един старец, който изглеждаше като патриарх, забравил броя на годините си. Той разказваше безкрайна, объркана легенда, чийто корен се губеше в бездната на поколени-ята. Легенда за Скитника между звездите, скитникът, който открива светове, който живее вечно и не може да срещне смъртта. Легенда за безкраен път през мрака, за колонизаторския кораб „Еридан”, за останалата безкрайно далеч назад малка синя планета, и нейното единствено жълто слънце, за „нощите” когато няма светлина, за „планините”, извисяващи се над облаците. Децата не разбираха какво е „нощ”, нито какви са тези „планини”, нито какво е това странно, студено и бяло нещо, което старецът наричаше „сняг”. Отдавна се бяха отказали да тълкуват тези думи, а и не вярваха на стареца, който сам не бе виждал нещата, за които разказваше. Не вярваха, че някой може да живее вечно и да пътува толкова надалеч – сред звездите, а и никога не бяха виждали „звезди”, макар старецът да им обясняваше какво са те. Но все пак го слушаха – така както бяха слушали техните бащи и щяха да слушат децата им, както безброй деца слушаха подобни легенди край други чужди слънца.

    Човечеството се бе разпиляло и нямаше сила, която да го събере отново. На десетките колонизирани светове всичко бе започнало отначало – от прости земеделски стопанства, примитивна промишленост и патриархален бит. Човекът, изгубил могъщите технологии, довели го до тези светове, бе станал по-слаб, но и по-неуязвим, защото нямаше бедствие, можещо да го достигне на всичките му светове. Цивилизацията бе загинала безвъзвратно или поне вече не можеше да се говори за една цивилизация. Във всички нови светове културата тръгваше по различни пътища., твореше се нова история, раждаха се нови обичаи, нови езици. И само легендите бяха тези, които караха Човекът да се чувства част от някакво абстрактно цяло, от илюзорна общност и минало величие. Земята бе мъртва, но спомените живееха.

    Човекът вече бе неспособен да преодолее междузвездните бездни. Духовният плам на древните колонизатори бе угаснал сякаш завинаги и може би едва в някакво необозримо далечно бъдеще могъщите кораби на Хората отново щяха да полетят – да търсят нови све-тове или да срещнат своите отдавна изгубени братя по произход. Но засега помнеха само легендите. И Химнът на Завръщането, търсейки опора всред безкрайния мрак на космоса.

 

                Галактичен сектор 128, разстояние до Слънцето 6002 светлинни години,        22 432 година земно време.

            През сърцето на ледения мрак бавно се носеше изгубила формата си метална развалина. Изглеждаше мъртва, до момента в който двигателите неуверено припламнаха и полуразрушеният кораб се устреми напред.

    Изследователят управляваше несигурната машина спокойно и уверено. Това му отнемаше доста време, защото при катастрофата по-голямата част от автоматиката бе съсипана, но Казимов нямаше нищо против. Корабният компютър мълча дълго след злополуката. Може би от обида и яд – нещо напълно възможно за него. Изследователят го смяташе за безвъзвратно повреден и, лишен от него, бе изписал на ръка огромно количество записки за новооткритите светове, намирайки купища синтетична хартия в един от оцелелите трюмове. Разбира се, би могъл да складира информацията в собствената си електронна памет, но писането му създаваше някакво занимание във вече пълната самота, която заплашваше да го смаже. Но един ден, повече от век след сблъсъка, компютърът се обади отново. Сега говореше с дразнещо фъфлене, което вбесяваше Казимов, бе изгубил и голяма част от паметта си, но Изследователят не мислеше, че това е проблем, тъй като информацията периодично се изпращаше с насочен радиосигнал към Земята. Връзката бе еднопосочна и двамата не знаеха, че Земята отдавна е мъртва.

    Самият Казимов бе дошъл на себе си часове след удара. Бе захвърлен сред безвъздушното пространство, но почти незасегнат. Корабът се бе отдалечил от него, увлечен от инерцията си, но Изследователят го бе открил със съвършените си електронни сетива – една тъмна и обезобразена развалина сред мракаи го бе догонил на собствен ход. Блестящият кораб, рожба на отдавна забравеният земен технически гений бе в окаяно състояние, но Казимов го бе поправил, работейки със свръхчовешка упоритост години наред. Двигателите все още създаваха проблеми, изолацията бе нарушена безвъзвратно и корабът вече не можеше да задържи в себе си въздух и топлина... но Изследователят не се и нуждаеше от тях.

    Все пак ударът бе засегнал и него. Съвършеното му тяло бе деформирано, но той не обърна внимание на външния си вид, защото бе изплашен от нещо много по-страшно.

    Спомените му ги нямаше.

    Казимов не помнеше името си, не знаеше кой е, не помнеше откога се носи сред космо- са. И само неговата Мисия бе оцеляла в съзнанието му, подобна на неизкоренима, маниакална идея-фикс, която можеше да бъде заличена само от смъртта. Изследователят пом- неше, че трябва да търси светове с определени параметри и тъй като не виждаше друг смисъл, друга цел на съществуването си, продължи своя безкраен път.

 

                 38 718 година. Земя.

            Глобалната пустиня бе мъртва. А може би това не бе така, защото тя говореше. Говореше дълго-дълго, с шепота на безжизнените си дюни, пътуващи бавно под тласъци-те на нестихващите горещи ветрове. Може би разказваха спомените за миналото величие, за сини небеса и огромни градове, гордо извисени към тях. Но никой не слушаше дюните, защото новото Днес горчеше от болка, а миналото бе пълно със смърт и страх.

    Небето бе сумрачно. Хоризонтът – чудовищно изкривен, сякаш усукан около самия себе си. Топлината на невидимото Слънце се задържаше от тежките оранжеви облаци, натрупваше се, душеше бавно последните остатъци от живота. Защото животът продължаваше, макар и като последно издихание.

    А между дюните и облаците скитаха миражите. Странни миражи. Понякога сред  пясъците изникваха призрачните, размити очертания на отдавна изчезнали градове, от които излитаха в пространството могъщи кораби, мяркаха се необятни сини океани и зелени гори. Сякаш мъртвата планета си припомняше своята тръпнеща от безброй слънца мла-дост и се бореше да я запази чрез тези странни сънища-миражи. Един безкраен, мъчителен сън, сън на миражи, поддържащи угасващите, изпълнени с болка легенди.

    Защото все пак Човекът бе оцелял. Последните останки от човечеството скитаха бездомни, преследвайки последните бързо пресъхващи водоизточници – останки от някогашните океани. Никой не помнеше как бяха оцелели дедите му, макар легендите да мъждукаха, погребвани от бързо гаснещият живот.  Край пресъхващите води все още шепнеха за оня страшен ден, загубен в лабиринта на хилядолетия гибел и разруха. Денят, в който светът се разтърсил, а слънчевият огън се сринал върху земята. И как после дошли огнените урагани, как от новото черно небе завалял черен дъжд от гореща пепел. Как големите води полетели с гръм през света, как се сривали в прах чудните градове, а пълните с живот поля се превръщали в нажежени и мъртви пустини.

    Погълната от последния дъх на своите митове, сетната отломка на Човечеството умираше. И тогава се появи Той.

    Прекрасният някога, а днес полуразрушен кораб се срина тежко сред пясъците. Съще-ството, което слезе от него бе нещо, каквото пустинята не бе виждала досега. Всъщност то приличаше на човек.

    Той се вгледа с презрение в треперещите същества, които се гриеха зад купчините отломки. Те бяха чудовищно уродливи и измъчени, но в очите им видя нещо, което го смути. Тръгна към далечните руини, които бе забелязал при кацането, а съществата плахо се повлякоха след него. Той не им обърна внимание, вдигна към лицето си някакъв пред- мет и заговори:

    - До компютърна памет – раздел 405, доклад 701, координати НР/2. Звезда клас G2, планета тип 2, пореден номер в системата 3. Открити останки от загинала цивилизация и същества, които може би са оцелели дегенерати.

    Металното същество навлезе сред развалините, оглеждайки се внимателно – до мига, когато откри показващо се изпод вездесъщия пясък кой знае как оцеляло късче полуобгоряла хартия. Вдигна го и за свое огромно учудване успя да прочете:

                                   Смирено влязъл в стаята позната,

                                   последна твоя пристан и заслона,

                                   да шъпнеш тихи думи в тишината,

                                   впил морен поглед в старата икона:

                                   аз дойдох да дочакам мирен заник,

                                   че мойто слънце своят път измина...

 

            И сякаш тези слова отключиха нещо в него, нещо забравено и затрупано под тежкия сив пясък на хилядолетното скитане в ледения мрак. Той застина неподвижно, усещайки как Човекът в него се събужда. Усети и болката, Той, който бе забравил какво е болка. Заплака. Заплака вътрешно, защото очите му не бяха проектирани да плачат. Краката му поддадоха и след часове или дни осъзна, че стои на колене, бавно затрупван от шепнещия тъжно пясък. Вдигна предавателят и заговори бавно:

    - До компютърна памет. Обявявам мисията за приключена. Докладът е последен.

    - Причина? – изфъфли далечният, учуден глас на компютъра.

   Казимов замълча и най-после бавно промълви:

    - Завръщане у дома...

    Сега разбираше защо планетната система му се бе сторила позната. Мълчеше и мълчеше, а горещият вятър все така блъскаше в него облаци пясък. Но той продължаваше да стои неподвижно. Плъзна уморен поглед по парчето хартия, което все още стискаше в другата си метална ръка, за да прочете последните думи:

                                   ...о, скрити вопли на печален странник,

                                   напразно спомнил майка и родина!

      

            От студените гърди се изтръгна вик, вик който бе страшен, защото бе спал окован там в продължение на десетки хилядолетия и безкраен път през пустотата. Вик, пълен с мъчително отчаяние и болка – болката и отчаянието на Вечния човек, изгубил всичко на света.

           

Но пустината го погълна. Остана да вие само Вятърът....




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nekov
Категория: Новини
Прочетен: 97162
Постинги: 33
Коментари: 81
Гласове: 71
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930