Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
24.11.2012 10:05 - Завръщане у дома
Автор: nekov Категория: Изкуство   
Прочетен: 708 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 24.11.2012 10:17


...... просто разказ от едно възможно бъдеще......



            ...Галактичен сектор 37, разстояние до слънцето 4008.33 светлинни години, 9018 година земно време. До компютърна памет, раздел 45, доклад 2813, координати DF 32. Звезда клас В4, планета тип 2, пореден номер в системата 6. Далечно сканиране.

    - Компютърна памет приема.

    - Белези за живот на планетата липсват. Неподходяща за колонизация.

    - Констатацията е несигурна, Изследовател. Моля скъсете дистанцията и тествайте отново.

    - Корекция приета.

    Но и отблизо планетата бе напълно мъртва и педантичният корабен компютър, събиращ и класифициращ данните, се успокои. Изследователят зададе курс към следващата планета и потъна в размисъл, облакътен край илюминатора. Нямаше какво друго да прави, освен да наблюдава потъналата в мрак безкрайност навън. Животът му бе безкраен, пътят – също. Щеше да пътува и пътува, докато в резервоарите на кораба имаше гориво, а то се самовъзстановяваше и не можеше да свърши. Той също бе безсмъртен или поне толкова близо до безсмъртието, че това все повече го подтискаше. Още преди векове бе изчерпил всички самотни забавления, които корабният компютър и собственото му въображение можеха да му предложат, затова все по-често просто седеше до овалния илюминатор и гледаше невъзмутимите, вечни и далечни звезди, сред които се носеше със своя кораб. Гледаше ги понякога с интерес и с отглас от някогашния копнеж, понякога с досада или дори с ненавист... но все по-често с празен, лишен от емоция поглед. Вече бе привикнал и със самотата си, нарушавана единствено от скучната и често досадна компания на компютъра. Двамата отдавна бяха изчерпили всички теми за разговор и сега Изследователят отново се отдаде на тъжната игра на спомените.  Опитваше си да си припомни отдавна забравени усещания, повечето – чисто физиологични. Допирът на хладния вятър до живата му плът, замайването от порция алкохол, насладата на секса, често дори дребните човешки болежки. Защото някога, сякаш преди цяла вечност и той имаже живо, ранимо, чувствително тяло, за което все по-често тъгуваше, макар да разбираше, че това е безпо лезно. И дори глупаво – нима сегашното му тяло, изгръдено от свръхиздържлива титани- ева сплав, не бе по-съвършено?

    Някога той бе слаб и раним, уязвим за болести, рани и смърт, но по жестока ирония точно смъртта го бе преродила. Съзнанието му бе останало непокътнато – прехвърлено в неописуемо сложният набор от мощни микрочипове, разположени в дълбините на лекия метален корпус. Той нямаше нужда от храна, нито от специални енергийни източници. Дори най-слабите космически лъчения му бяха достатъчни, за да функционира. Можеше да оцелее във всяка среда – от най-нажежените, забулени в облаци отровни за живите същества газове на младите планети, до пустотата и студа на междузвездното простран- ство, което пронизваше сега с пламтящите двигатели на своя кораб. А може би бе способен да оцелее дори в короната на звездите? Не бе опитвал, но това също бе възможно.

    Името му бе Сергей Казимов, някога, но и сега. Защото това все още бе той. Помнеше човешкото си минало и се самоопределяше като Човек, макар и човек, който никога няма да се завърне у дома.

    Казимов се изправи бавно и металните му стави тихо прозвъннаха. Хвърли бегъл поглед към пулта за управление, където пулсираше зелената светлинка на автопилота и свали от етажерката окъсана от прелистване книга – истинска, написана на хартия. Отвори я на едно от отбелязаните места и бавно, може би за десетохиляден път зачете безкрайно старите стихове. Химнът на Завръщането.

                                   Да се завърнеш в бащината къща,

                                   когато вечерта смирено гасне

                                   и тихи пазви тиха нощ разгръща

                                   да приласкае скръбни и нещастни...

    Затвори тихо книгата, защото днес нямаше сили да продължи. Защото пътят пред него нямаше край, а родината бе изгубена безкрайно далеч назад – далеч и във времето и в пространството и път към нея не съществуваше. Мисията изискваше неговата саможертва и той я бе приел. Това бе съдбата му. А съдбата не подлежи на обжалване, тя може само да се следва. Казимов затвори очи, затвори ги само мислено, защото физически това му бе невъзможно. Остана така, неподвижен дълги минути, които се превърнаха в часове, часове, които поради своята неизброимост за него се превръщаха в мигове. Той поглъщаше самотата си – вечната, ненарушима Самота. За кой ли път бавно, против волята си, се върна назад, назад и някога – в онова Някога, което бе краят или началото за него...

 

               База Йо-2 – 2497 година земно време.

            Досадното дежурство на първата смяна бе изтекло и трапезарията изведнъж се напълни с уморени, брадясали мъже. Повечето от тях се скупчиха край бюфета и бара, ръга- йки се машинално с лакти. Бяха тъй доволни от това, че са без скафандри, че никой не обърна внимание на двата слаби труса, разлюлели стоманената плоча на пода. А трябваше – защото този спътник на Юпитер бе прочут с действащите си вулкани, обливали го с огън и лава, неукротими и днес – поради вечното въздействие на планетата-гигант, опитваща се да разкъса с гравитационната си хватка ядрото на своя сателит. Базата бе построена на това място именно заради огромното количество евтина термична енергия и бликащите наблизо реки от течен метал.

    Хората реагираха едва на страховития трети трус, реагираха така както им говореха техните тренирани инстинкти тук – далеч от безопасността на земната атмосфера. Всички се втурнаха ужасени към скафандрите, залитайки, падайки и отново скачайки на крака. Трудно запазваха равновесие, защото планетоидът се тресеше, сякаш се готвеше да се разпадне на парчета. Дълбоки пукнатини разсичаха стените, базата се рушеше, докато в ужасен един миг огнената вакханалия на изригналият гейзер от нажежена лава се устреми на километри в небето, изхвърляйки нагоре парчета нажежени скали, отломки стомана и тлеещи късове човешки тела.

    Минути по-късно долетяха спасителите от почти незасегнатите Първа и Трета база, но потресени видяха, че няма кого да спасяват. Оставаше им само да се погрижат за останки- те на малцината свои другари, телата на които успяха да открият. Тогава намериха и мла- дия инженер в останките от разкъсания му скафандър. По-голямата част от тялото му бук-вално се бе взривила, разкъсана от собственото си вътрешно налягане. Прибраха го – може би имаха прекалено голямо доверие в чудесата на медицината. Санитарната совал- ка го достави за минути в операционната на Трета база, но лекарите само констатираха смъртта. Вписаха го в графата на загиналите, макар после името му да бе заличено. Оказа се, че мозъкът на Казимов е почти невредим, замразен като в хладилник от космическия студ. И когато лекарите го затоплиха бавно и го подхраниха, той проработи.

    Дълго продължи това странно съществуване. Казимов живееше без тялото си, бе сляп и глух, бе ням и обездвижен, затворен в мрака и пустотата на лишения от тяло мозък. Изпъл- нен с ужас, той не знаеше къде е и само смътно си спомняше катастрофата.

    Но светът се върна при него. Най-големите учени се заеха с неговия случай – създадоха му сетивни органи, а после намериха начин да прехвърлят съзнанието му върху електро- нен носител. В сравнение с тази задача, с която големите умове се занимаваха дълги години, проектирането на новото му тяло бе нещо съвсем просто и лесно.

    Духът на Казимов напусна безсетивното вътрешно небе – за да поеме към звездите.

 

               Галактичен сектор 108, разстояние до Слънцето 4512.68 светлинни години.   10 862 година земно време. До компютърна памет, раздел 73, доклад 218, координати АС/01. Звезда клас О8, планета тип 1, пореден номер в системата 19. Ефект от био- сканиране – положителен, предлагам непосредствено проучване.

    - Компютърна памет приема. Готовност за кацане. Успех, Изследовател.

    - Готовност – потвърдена.

    Казимов пое управлението. Обичаше да пилотира лично при кацане. Чувстваше се деен, чувстваше се силен, а не нищожна прашинка, изгубена в мрака на космоса. След две обиколки над екватора той пикира остро, сред звуковите експлозии на атмосферата и умело приземи нажежения кораб на брега на спокойния, но чужд, толкова чужд океан, под синята светлина на далечното светило. Отвори люка и скочи в линията на прибоя.

    Върна се шест местни денонощия по-късно – покрит с тиня и късчета растителност. Всяко човешко същество на неговото място би било смъртно изморено, но Казимов бе дори освежен вътрешно от това малко разнообразие в самотната си вечност. Почисти се стара-телно в шлюзовата камера, върна се в кабината и стартира. Изведе кораба в орбита и се зае да прехвърли чутото и видяното от монтираните в тялото му уреди в паметта на компютъра. Когато свърши, каза:

    - Предлагам да дадем на планетата статут на неприкосновеност.

    - Забранена зона за проникване? – учуди се компютърът – Полудя ли?

    - Казах ти, че долу има примитивна цивилизация – разсърди се Казимов – Глух ли си, дявол те взел?

    През последните векове скитане двамата толкова си бяха опротивяли, че едва се търпяха, а и Казимов, без да иска, бе напълнил говорната памет на компютъра с доста ругатни.

    - Тая проклета планета е пълна с ценни метали – негодуваше компютърът – а и климатът не е толкова гаден. Освен това тук може да се изгради база, подходяща за експанзия към съседния звезден куп. А ти си тръгнал да жалиш някакви крастави полуживотни, дето не могат един прост огън да стъкнат, без да си опърлят козината. Напъни си човешкия мозък – тази топка кал е нужна на хората !!!

    - Поставяш под съмнение преценката ми ли? – развика му се Изследователят – Отбележи в паметта си – „Планета със статут нула-нула-едно” – това е заповед !!!

    - Прието – статут 001 – отговори сухо компютърът.

    - Тръгваме към следващата планета.

    Казимов прехвърли управлението на автопилота и се загледа в екраните. Корабът бавно се завъртя, отърсвайки се лениво от гравитацията на осквернената планета и се насочи към светлата звездица на поредния далечен свят.

    Човечеството, макар и все по-могъщо навлизащо в бездните на Галактиката, все още страдаше от своята природна ограниченост. Крехките човешки тела не можеха да понесат свръхускорението, необходимо за бърз полет в пространството. Затова бе нужен Изследователят – човек в неразрушим метален корпус. Съзнанието на Хомо Сапиенс, вложено в ускойчиво тяло от титаниево-въглеродна сплав. Той се носеше в пространството, откриваше нови светове. Към тях тръгваха хората. Затворени в огромни кораби-колонии, изграж-дани в Астероидния пояс или край спътниците на планетите-гиганти, те пътуваха и пътуваха в продължение на векове, дори на хилядолетия. Десетки поколения се жертваха, за да могат далечните им потомци да достигнат нови земи. Милиони хора прекарваха целия си живот, затворени зад стоманени стени – на път към звездите, осъдени никога да не видят целта. Човечеството бавно се разпадаше на отделни малки общности, само най-близките от които съумяваха да поддържат някаква връзка помежду си. Пътят продължаваше – може би това бе смисълът на цивилизацията. Поради своята откъснатост, повечето от колониите никога не разбраха за гибелта на стария роден свят. За тях Земята си остана жива завинаги – една невидима в дълбините на новите небеса, но близка и скъпа точица, залутана неизмеримо далеч, но жива – винаги жива. А и тези, които научиха, отказаха да повярват. Защото, макар и чергар, Човекът не можеше без дом.

 

                Галактичен сектор 141, разстояние до Слънцето 4997.22 светлинни години.  14 633 година земно време. До компютърна памет, раздел 96, доклад 033, координати ВВ/12. Звезда клас А, планета тип 2, пореден номер в системата 12. Сканирането откри останки от разум. Ще проуча на място.

    Този път плавно и леко, без да знае защо, Изследователят кацна до руините на един древен град и напусна кораба. Когато се върна отново след два дни, бе унил и мълчалив.

    - Пак ли Строителите? – в гласа на компютъра се прокрадна съчувствие.

    - Мисля, че да – отговори тихо Казимов – отново мъртъв град. Мъртъв от хилядолетия. Не зная... как мислиш? Дали това е съдбата на всеки разум? Да се самоунищожи? Или просто да умре? Бавно да се изчерпи и да загине?

    - Не зная – отговори компютът. Ти си човекът, а питаш мен.

    Казимов не намери отговор на това. Противно на навиците си довери излитането на автопилота и си пусна лека музика. Потънал в пилотското кресло той мислеше за руините, които бе открил на няколко десетки планети. Близо половината от тях явно принадлежаха на една-единствена цивилизация, разселила се сред звездите и после неочаквано загинала. Чувстваше се подтиснат – винаги когато откриеше загинал свят. Може би защото нико-га досега не бе откривал жива разумна цивилизация. Само няколко смътни наченки на разум – и следи от загинали разумни светове, някои от които очевидно самоунищожили се в безумието на ядрени войни. Най-забележителните останки, които Казимов бе срещал, бяха оставени от тези, които бе нарекъл Строителите – могъщи градове, построени в бездната на хилядолетията, разпръснати по десетки светове и неочаквано изоставени тогава, когато човекът все още смело се е впускал в изследването на своя собствен мъничък свят с примитивните дървени ветроходи. Същества, вероятно подобни на хората, макар очевидно превъзхождащи го поне двойно на ръст, бяха строили, творили чудеса... а после бяха изчезнали внезапно. Край някои от техните изоставени градове вече набираха сила новите човешки колонии.

    Опита се да изхвърли тези мисли, потъвайки в музиката. Тя му бе останала единственото забавление отвреме-навреме. В началото на своя самотен път бе изгледал десетки хиляди филми, макар че те го натъжаваха. Припомняха му това, което бе изгубил. Бе прочел огро- мно количество книги, складирани в компютърната памет – научна и художествена литература, история, философия. За няколко века се бе отдал на генерираните в паметта на компютъра творчески електронни игри, но те също му омръзнаха. Не можеше да спи, не можеше да сънува и това понякога също много го огорчаваше.

    Бе търсил и жива компания. Отглеждаше растения, вземаше на кораба дребни странни животни от световете, които изследваше. Но тези същества имаха един недостатък – бяха смъртни, а животът им бе само миг, сравнен с неговия. Най-дълго бе оцеляло подобно на бръмбар силикатно създание от прекрасен свят на чудати минерали. Казимов привикна с него, с бръмчащите звуци, които издаваше, с дребните му пакости. Търсеше му вкусни къ-сове скали за храна и се опитваше да го дресира. Но след около хиляда земни години и това същество умря. Човекът го погреба на една пуста планета – безкрайно далеч и от своя и от неговия дом. Дълго тъгува за него и повече не потърси друг безсловесен другар. Тогава окончателно прие самотата.

    Казимов продължаваше да седи в креслото, Поредната покрита с руини планета оставаше все по-далеч назад, но той не можеше да я изхвърли от мислите си. Анализираше отново и отново и отново това което бе видял тук за пореден път и в него бавно се оформяше едно ужасно подозрение.




..... следва втората част.....




Гласувай:
1
0



Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: nekov
Категория: Новини
Прочетен: 97162
Постинги: 33
Коментари: 81
Гласове: 71
Архив
Календар
«  Септември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
252627282930