Този въпрос, не – тази битка всъщност не е нова. Историческите корени можем да открием дори в битката на свободните гръцки полиси с пълчищата на Ксеркс. Сблъсъкът на диктатурата (прикрита понякога дори и демократична форма) със свободата на личността, отразена в свободата на цялото общество, преминава през историята. Но тъй като ние не сме историци, а икономисти, ще търсим следите не на политическото могъщество, а на икономическият просперитет. Къде той е по- отчетлив – в „силната” или в „минималната” държава?

    Още в далечното минало Финикия, а после Атина са били синоним на богатство и финансова мощ. По-късно, при странно повтарящи се обстоятелства на политическа разпокъсаност виждаме техните наследници - Венеция и Генуа. Следва могъществото на Англия, после „американската мечта”, докато стигнем до последната цитадела на „минималната държава” – териториалното джудже и финансово-икономически колос – Хонконг. Общото между тези, разхвърляни из времето и пространството страни е икономическата свобода. Повечето от тези държави дори са твърде малки и бедни на ресурси – факт всъщност стимулирал предприемчивостта и търговията. Къде е тайната на „минималната държава”?

         Всъщност тайна надали има. Когато в една страна хората са наясно, че ако „затънат” няма кой да им помогне, то те развиват изключително чувство за отговорност към собствената си съдба, а тези, които са безотговорни или лениви, просто отпадат от обществото – по жестоките, но справедливи принципи на естественият подбор. В  тези страни хората са успели да изградят самочувствието и увереността на свободни граждани, за разлика от поданиците в съседните страни.

Друг „задкулисен” момент е отношението към парите на двата типа финансови субекти – Държавата и Гражданите. Цел на всяка една държава и на нейните служители винаги е „усвояване”, тоест изразходване на финансов ресурс. Цел на предприемчивият частник винаги е икономията. Никой бизнесмен няма да похарчи 1 000 000 долара, там, където може да мине със сто хиляди – просто защото харчи свои пари, докато чиновникът „усвоява” парите на другите. Не  е нужно да се спираме и на фактът, че една администрация е непроизводителна, но консуматорска част от обществото – т.е. чиновникът не произвежда нито машини, нито картофи, но трябва да яде. Ясно е, че колкото по-многобройна е една администрация, толкова по-голяма тежест е тя за обществото. Оттук идва и един от големите проблеми на днешният Европейски съюз – дублирането на администрацията – на национално и на съюзно ниво. Често абсурдните разпоредби идващи от Брюксел са само допълнителен щрих към общата нерадостна картина. Азбучен пример е грижата за щастието на кокошките... без мисъл обаче за щастието на хората, принудени да си купуват значително по-скъпи яйца.

         Разбира се, всяка „силна държава” си има и свой диктатор и привилегирована каста – водещ, но паразитен консуматор на блага. Някогашните крале и аристократи днес в „развитите страни” са заменени от уникален за човешката история социален феномен – т.нар. „нуждаещи се”. Без значение дали те са етническо малцинство, емигранти, „болни” от алкохолизъм или наркомании или просто банда мързеливци, тези субекти, възползвайки се от „социалността” на съвременните общества, се превръщат все по-отчетливо в професионални нуждаещи се, които са напълно доволни от ролята си на паразитиращ на гърбът на обществото елемент. Никой няма изгода те да сменят ролята – нито те биха започнали да се трудят, докато им се плаща, за да не го правят, нито обгрижващите ги държавни служители имат полза от това, защото тогава те просто биха останали без работа.... докато в една „минимална държава” подобни субекти просто няма да оцелеят.

 

Е – това е. В единият случай високо ниво на лична свобода и лична отговорност, минимална администрация, минимални данъци – по-малко сигурност, но повече перспективи. В другият случай – малко свобода, обща нарастваща безотговорност, повече сигурност, но по-голяма данъчна тежест, растящ брой „нуждаещи се” и администрация, намаляващ брой работещи... кое е по-доброто, по-справедливото?

         Хм... доброто е твърде релативистично понятие....

Гласувах отрицателно и ето защо. Днес в идеологията на буржоазното общество или в капиталистическия строй господстват две противоположни направления: неолиберализъм и неокейнсианство. Към последното тангира и социалдемократичната идеологиа. Аз, като комунист, не съм привърженик и на двете направления, но ако трябва да избирам между двете, бих предпочел неокейнсианството - като по-малкото зло. Тук интересното е, че г. Неков в този постинг демонстрира абсолютна привързаност към неолибералната идеология, а в други постинги към неокейнсианството. Това противоречие намалява научната ценност на интелектуалната му продукция, въпреки че притежава отлична ерудиция